Перейти на русский сайт БИЗНЕС КАТАЛОГ
БИЗНЕС КАТАЛОГ САРАФОВО

Морски истории: “Царе” и сценични работници летували заедно в тесни талашитени бараки в Сарафово

15.04.2016 петък

Всички бариери между театралите падали в някогашното село Сарафово
Сарафово, станало преди две години печално известно с атентата на летището, през миналия век е било забутано местенце край Бургас, в което всяко лято са отдъхвали плевенските театрали. Това е времето, в което кока-колата е била лукс, а само жените с връзки са се докопвали до списанието „Некерман“. Тогава вечерните развлечения са се свеждали до порция мешана скара, а купонът е ставал щур под звуците на надутия до дупка звук от Вефа. Време, в което независимо от това какви са били месечните му доходи, всеки е хуквал с отрочетата и половинката си на почивка.




През 1922 година, сочат исторически данни, Сарафово получава статут на самостоятелна единица в рамките на Поморийска околия. През 1929 година е кръстено на името на инж. Сарафов. Инж. Сарафов е бил човекът, който още при първия оглед на местността е забелязал всички преимущества на бъдещото селище – от едната страна е мерата и черноземните почви, а от другата страна – морето. Още тогава инж. Сарафов е предвиждал новосъздаденото селище в бъдеще да стане туристически курорт и проектирал отлична инфраструктура – широки и прави улици и тротоари, няколко градински парка и училище.

През 1964 г. Плевенският театър решава да построи в Сарафово база за летуване – 20 бараки от талашит, разположени в обширен двор на самия бряг на морето. „През тази първа година още в края на месец юни, когато приключваше сезонът в театъра и всичките му творчески и не творчески служители излизаха във ваканция, цялото оборудване на новия лагер беше натоварвано на няколко специални камиона, за да бъде откарано от Плевен в Сарафово. Аз бях едно от децата на тогавашните театрали, които пътуваха с бащите си върху подредени в единия от камионите дюшеци и одеяла. Татко отговаряше за оборудването на лагера и затова реши да измина разстоянието от повече от 400 километра по този необичаен начин – на открито“, спомня си дъщерята на Стефан Славков, отговорник за техническите служби в театъра тогава.

Онова, което вероятно е накарало ръководството на плевенския театър да построи лагера точно в Сарафово, е фактът, че някогашното село, сега част от Бургас, се е намирало в живописен и спокоен залив. До 1987 година Сарафово е село с над 3000 жители. Средната температура на морската вода е била висока, селището е било разположено на хълм на самия бряг на морето, откъдето се откривала прекрасна гледка към Бургас, Созопол и Поморие, както и към планинските възвишения на Странджа планина.

В селото край Бургас са летували хора от различни възрасти, представители на три поколения. Условието е било поне един член от семейството да работи в театъра. Така край морето са се събирали от чистачката и готвачката, до артиста и режисьора. В тогавашния театър са работели близо 80 човека – творчески и не творчески персонал, имало е шивашки и дърводелски работилници, гримьорни и перукерни, сценични работници и творчески екип.

В лагера обаче йерархията, валидна за останалото време на годината, когато театърът е работел за зрителите, през лятото се размивала и ставала чиста формалност. „В Сарафово всички живеехме като аборигени. И децата, и възрастните. По време на отпуските край морето всички видове бариери падаха. Ако в Плевен си виждал някого в ролята му на цар, например, и си го приемал в цялата му достолепност и тежест, която излъчва професията му на актьор, в Сарафово нещата бяха абсолютно различни. Там той вече беше индивид по бански и къси гащета, обикновен човек“, разказва Евгени Дойчинов, син на актрисата Минка Илиева. „Абсолютната свобода беше там – сутрин ставаш, нахлузваш банските гащета, а вечерта, когато започва да се мръква, тогава навличаш през глава фланелка, ама не заради друго, а заради комарите. Така летувах като дете три – четири години. После влязох в казарма, станах и аз актьор, създадох семейство, бях в друг театър и едва когато се роди сина ми, отново летувах в Сарафово, вече със своето си семейство“, продължава 67-годишният сега творец.

„Лагерът беше разположен в имота на баба Калуда – местна жителка, бегълка от Одринска Тракия“, разказва Ружа Борисова, която е отдъхвала няколко лета със съпруга си, актьор, и до сега е запазила спомен от интересните разкази на възрастната жена. Баба Калуда била дете, когато нейното и няколко други семейства спрели на мястото, където сега е Сарафово, и там започнали „новия“ си живот. Според данни от историята на Бургас селището е създадено в периода 1912 – 1922 г., като първите заселници са бежанци от Одринска Тракия. Очевидно една от тях е била баба Калуда, чиито бащино и фамилно име Ружа Борисова вече не си спомня.




„В Сарафово аз и двамата ми по-големи братя, заедно с майка ми и баща ми, ходехме всяко лято. Имахме това право, защото баща ми беше актьор в театъра. Бяхме най-многолюдното и шумно семейство. Аз, майка ми и единият ми брат спяхме в една барака, в съседната се настаняваха най-големият ми брат и баща ми. Бараките бяха направени от талашит. Покривите също бяха от дърво. Често пъти при силен дъжд на места прокапваха и се налагаше да се събираме на долните легла, на горните поставяхме легени, които носехме от Плевен.

Бараките бяха около двадесетина. Вътре имаше по 4 легла. Значи максимумът, който се събираше беше от 80 човека. Толкова тогава бяха и театралните служители. Ама към тях като прибавиш половинката и децата, цифрата се удвояваше и утрояваше. В Сарафово живеехме не като в голямо, а като в огромно семейство. Спяхме един до друг, между бараките имаше четири – пет крачки разстояние. Разговорите се чуваха от останалите, чуваше се и хъркането нощно време. Знаеше се всичко за всеки, но от това не ни пукаше. Ходехме полуголи, плуоблечени, без да се притесняваме от външния си вид. Краката ми бяха винаги в пясък, връщах се в Плевен изпечен, чер като негър“, разказва синът на актьора Никола Добрев – Огнян, сега сценичен работник в театъра.

„Любимото място, което обичахме да посещаваме вечер, беше летището. Имаше тераса с ресторантче и маси, от която се виждаше пистата. Не беше дори асфалтирано, а поляната – добре поддържана, като футболно игрище, на която кацаха и отлитаха самолетите. Те не бяха и кой знае колко, така че често се информирахме за полетите предварително, знаехме кога да отидем, за да зяпаме. Купувахме си Алтай, тогава Кока-кола нямаше.

Другото ни любимо място беше плажът, ние обаче си бяхме открили едно специално, в посока Варна. Преминавахме през морето и стигахме до закътано скалисто местенце, което не се виждаше от основния плаж или от лагера и където не можеха да ни открият. Палехме огън, печахме миди и ако някой беше успял от някъде да купи бутилка с алкохол – изпивахме я. Тайно от родителите. Коняк купувахме, мастика. Запалвахме и по някой цигара. Играехме игри с целувки. Ама те бяха едни целувки тогава, повечето по бузите.

Откраднахме веднъж гъска от улицата и я занесохме на нашето тайно място. Мъчехме се да я изчистим, да я опечем и да я изядем. Нищо не направихме, хванаха ни, извикаха ни в тогавашната милиция, родителите ни солидарно платиха пернатото на собствениците, а ние изядохме по порция бой. В центъра на Сарафово имаше кръчма, в която, макар тийнейджъри, не можехме да влизаме. Там се въртяха предимно бащите ни“, разказва още Евгени Дойчинов.

„Всичко в Сарафово беше на полеви условия. В бараките се влизаше само, за да се преоблечеш или да спиш. Банята беше на открито, водата над душовете се топлеше в два големи варела, поставени над помещението. Те се пълнеха или от дъждовна вода, или с маркуч от чешмата в двора и се топлеха от слънцето. Банята беше разделена на две части – за мъжете и за жените. В най-задната част на лагера по същия начин беше построена и тоалетната. С две помещения – мъжко и женско“, допълва спомените за тогавашните лета дъщерята на актьора Бочо Бочев – Ивета.

Бочо Бочев, Бочето, както всички галено му казвали, бил един от най-запалените по рибарлъка. Ходело се е до близък язовир, навътре в сушата, където изобилието от риба сегашният осветител в театъра Пламен Тончев определят като „неописуемо“. „Вадили сме шарани по пет, по шест, по осем килограма и това беше рай за мъжете от лагера. Толкова риба едва ли можете да си представите. Сега рибата е избита с взривове, лови се с бракониерски мрежи. Тогава всеки можеше да лови, колкото му душа иска“, твърди той.

Вечер, след богатия улов, рибата се изсипвала в големи корита.

Тогава всички жени – актриси, гардеробиерка, чистачка, суфльорка, запретвали ръкави и започвали да я чистят. После в голяма тава се изливали няколко шишета олио, палел се огън и рибата започвала да се пържи. Рибата и останалата храна приготвяли на самоделно направени печки на открито. Целият лагер се събирал на обща трапеза, хапвали, свирели с китари, пеели. На другия ден всички отивали на плаж – чадърите и надуваемите дюшеци били рядкост.

Лагерът на плевенските театрали в Сарафово, построен през 1964 година, е просъществувал до първите години на демокрацията. Никой вече не може да си спомни дали той е закрит през 1989 година или през следващата – 1990. Знаят само, че е взето решение да бъде преместен от Сарафово в Черноморец. В Черноморец била наета двуетажна къща, в която семействата на театралите от Плевен да могат да почиват. Там обаче желаещи да отидат не е имало. Поне не от онези, които предишните години са отдъхвали в Сарафово.

Лагерът бил закрит, когато директор на Плевенския театър става актьорът Георги Черкелов. Съпругата му, Зина Черкелова, била отвратена от битовите условия в „талашитеното царство“. Твърдяла, че лагерът не е на нивото на хора, които се занимават с интелектуален труд и работят в културен институт. Какво е станало с бараките и с лагерния инвентар, информация също няма. Евгени Дойчинов обаче разказва, че преди 6-7 години трябвало да изнесат спектакъл в Бургас. На връщане помолил шофьора на театралния автобус да се отбият на мястото на тогавашния лагер, но от него нямало и следа. Била построена модерна сграда, до която се стигало по асфалтирани, а не както преди години, по улици, постлани с чакъл.

Сега Сарафово е един бързо развиващ се курорт със същите като през миналия век природни дадености. Построени са хотели, които предлагат почивка за всеки вкус. Къщи, като керпичената на баба Калуда, както и талашитени бараки, като тези на плевенските театрали, не са останали. Всички те са заменени с двуетажни, модерни постройки. Летището пък е недостъпно, сега то е едно от модерните и най-охранявани в Европа.



Източник: www.bgsever.info






Ако смятате ,че тази публикация  може да бъде интересна на вашите познати и приятели във Facebook.


1. Натиснете бутона Изпрати.
2. Добавете хората на които искате да изпратите статията.
3. Натиснете бутона изпращане.






Агенция за Недвижими имоти



© 2017. Сарафово Инфо